Лепкав,
задушен сумрак.
Въздухът сбит,
тежи.
Мръдна ли встрани,
докосвам стени.
Поглеждам нагоре –
пред мен
тунел от камък
в спирала се вие,
сякаш без край.
Как искам
крила да разперя,
вятърът да ме погали
и към слънцето
да полетя…
Птиците
в синевата се реят,
просторът е техен,
те не пълзят!
Няма коментари:
Публикуване на коментар