Тя знае

Тя обича да слуша

дъждовната песен

и словата на вятъра.

Тя обича да пее

и пее,

когато й липсваш.

Тя знае,

че след дъжд

слънцето е най-радостно,  

а очите й

най-сияйни,

щом те видят.

Прошка

отворих сърцето си

за всички

отворих го

не мислех за последствия

а те

пренебрегнаха го

през мен гледаха

ала не виждаха

не чуваха

но аз

светлина съм

съм

и ще бъда

въпреки

недоглеждането

ваше

простено да ви е

при мен

е светло

Утринна ласка

Слънцето

с утринната си милувка

облаците изчерви,

с лъч Вечерницата близна,

тя трепна и се скри.

Между боровите клонки се промуши,

сред брезовите вейки се провря,

в опустелите гнезда надникна

и над слана проблясваща се спря.

… а тя от умиление

сълза проля.

Не само с думи

Колко е хубаво,

когато се люлея

в очите ти,

а в мен

пулсира гласът ти…

Галиш сетивата ми

не само с думи.

Ти си

Любов!

Вместо Нея

Плахо крачка направи

Ноември,

приличащ на мъж,

приютил се в сумрака

на улична лампа,

в очакване на неизвестна,

но любима жена,

която закъснява за среща.

На часовника

бягат стрелките,

а тя все не идва –

изгората негова.

Толкова интимни моменти

заедно

беше планувал…

Вместо Нея,

мразовитата Зима –

красавица  бяла,

величествена,

с шлейф от сняг

и дантела,

инкрустирана

със звънчета от лед,

иззад ъгъла

се яви.

Кестени

През пожълтели листа
лъч слънчев наднича.
От ласката му

те се усмихват,
трепват
и с реверанс
към тревата се спускат –
засипват я
с бакърено-медна постеля.
В кипарис
плахо
горско канарче пропява,
врабчова група
спомени летни чирика.
Цветята главици са свели
от тежестта
на заскрежени корони.

Аромат
на печени кестени
вятър довява.

Дали ще успее…

Ще се любя с вятъра,

но не онзи летния,

горещ,

който зачервява лицето 

и пали кръвта ми,

както правиш ти,

а с оня,

с целувките ледени,

които мор   

след себе си оставят,

та дано

и мислите ми за теб

смрази.

В света на цветята

В света на цветята

е слънце,

пчелен жужеж,

славееви трели

и пеперуден шептеж.

В света на цветята

е ласки на вятър,

целувки от дъжд,

птичи хор

и многоцветна светлина.

Светът на цветята

е тиха красота

и копнеж

по теб...

Като мъж

Септември е като мъж –

усмихнат ли е,

с поглед така те сгрява цяла,

че дрехите си искаш да свалиш

и във вода да търсиш прохлада.

Но разсърди ли се,

като бог Перун

гръм и мълнии с очи си хвърля,

а от свъсеното му облачно чело

вледеняващ дъжд се плисва.

Дали се смее

или предбурно

дъх е стаил,

Септември е

като мъж любим.

Песен моя

Ти си песен,

за мен отникъде

ненадейно дошла,

но превзела ме

цяла.

Ти си ми песен,

зората пробудила,

цвете с роса покрила

и реещи се птици

в синевата устремила.

Не си просто песен,

а светъл звук в мене

още преди да те чуя,

да осъзная,

че това си ти!

Без теб,

не бих била

цяла.

Отворена

Научено си
да живееш в клетка,
птиче мило,
но погледни –
вратичката й
все отворена стои.

Подай навън главица,

разпери крилца
и полети!

Парещ водопад

Първи

августовски дъжд

целува

като влюбен мъж –

жадно,

страстно

и омайно.

От целувките му

цялата изтръпваш,

без дъх оставаш,

но после

дишаш леко

и е песенно

и светло на сърцето.

Августовски дъжд –

парещ водопад

от спомени

за летен зной

и мисъл

за теб

В тишина

Времето е спряло –

няма днес,

няма утре,

само

пусто

сега...

Ще е така,

докато слънцето

и луната

не спрат да отброяват

липсата ти

в тишина.

В почуда

В кехлибарена дреха
залез се стича,
припламва в морето
последната жар.
Луната свенливо
зад облак наднича
и мечтае
за небесен пожар.
В тръстиката даже
вятър не шушне,
в цветовете на лилия,
в почуда,
ароматът е спрял –
дали над водата
снага да извие
или теб да загърне
с магичен воал…

… че ти си
мой таен пристан
и олтар.

Уединение

Лунни коси

във водата плуват.

На близката скала

гларус пропърхва с крила.

Плискане тихо се чува –

целувки на вълна,

ухажваща брега.

А на него –

раковина

слуша морския шепот

и чаша

с искрящо желание пълна,

изпотена от страст.

Неутолимо

И пак се влюбвам
в този поглед кадифен,
в кичура немирен,
в смеха откровен,
в гласа омаен,
когото чуя ли,
все
притегля ме към себе си,
към себе си...
все по-плътно до себе си,
докато очи затворя
и в незрението мое
пред мен,
на дъх разстояние,
не застанеш ти.

Защо ме караш
отново да се влюбвам -
нима
съм те разлюбвала!

Капка

Имам капка,

която горчи,

капка,

която е сладка,

капка,

която люти,

която по гърлото драска.

Имам капка,

която сбъдва мечти

и е толкова малка,

а като слънце блести

и огрява ме цяла.

Имам капка,

от която 

да отпиеш винаги може

без страх,

че ще се пресуши –

в нея свежест има още

и още…

Имам капчица

като сълза –

сърцето ми тя облива.

В мен е капката на любовта

тя ме прави

щастлива!

Нощна мараня

Душно е,

тежко…

В прецъфтелите липи

вятърът спи

и навярно сънува

как с вълните морски

флиртува.

Нощта едва диша.

Луната виси оцъклена,

няма,

а звездите

свенливо примигват.

Само щурците

едва просвирват.

Нощна мараня…

Единствено

мисълта ми е будна –

все тича

към теб.

На върха

На върха,

в небесата извисил се,

като на ангелски крила стоя.

На поглед хвърлей сняг белее,

а слънцето – 

да го докоснеш със ръка.

На върха се диша леко,

няма мисъл за земна суета.

Той е място,

където единеят Вселената

и майката Земя.

На върха е тихо.

Само мисълта ми шепне:

„Да беше тук със мен…”

Помнят

Не съм те чувала отдавна
и дланите ми
са набраздени от следи –
помнят стиснатите палци
от миговете,
в които ми се искаше да изкрещя
името ти.

... както сега.

Не е същото

празно ми е без теб

слънцето

не грее като истинско

птичите песни

са някак престорени

цветята са

като изкуствени

ароматът им

лабораторен

и вятърът не е същия

колкото слаб да е

все е остър

рязък

не напомня твоята ласка

и луната

не гали с лъчите си

а гледа оцъклена

рязка

празно и глухо ми е

без теб

знаеш ли

Константност

пясъкът

между пръстите изтича

водата

се превръща в пара

земята

одеждите си сменя

а лястовиците

в гнездата си се връщат пак

все изричам твойто име

образът ти

винаги е с мен

с топлината си

гласът ти ме обгръща

и моля се с надежда

макар за кратко

да се срещнем някой ден

Точно тя

Ще ми кажеш ли
къде криеш усмивките си?
Особено тази,
която в очите ти играе
и с моите флиртува.
Защото точно тя
е най-успокояваща,
най-обнадеждаваща
и най-истинска.
… или поне онази,
която в ъгълчетата на устните ти
си мисли че се крие
и на която
да устоя не мога.
Моля те,
кажи къде ги криеш.
Затъжих се
за тях… 

Дарове

Взех си

момини песни

със зората събудени,

слънчево зайче

от вълните полюшвано

и чучулигови трели

над житата политнали,

и кехлибарна сладост

натежала във гроздове.

Взех си хубости –

от земята ни дарове,

но се събудих

сред жълти листи повехнали,

с твоята снимка

ръката ми стиснала.

Мигове

Един миг

и не сме същите.

Един миг

променя вечността,

миг,

в който нов свят се ражда,

миг,

делящ от пропастта.

Целунах те

и беше бяло,

докоснах те

и беше миг,

а сякаш времето бе спряло

в този миг

незабравим.

Мигът ражда вечност.

Мигът крие история.

Мигът не е минало,

мигът се живее

и е сега.

Частица

Нощна лампа,

светлина студена,

часовникът

монотонно трака,

ъглите

скрили са се в мрака.

Мислите –

коне необуздани,

с мечтите ми

в галоп препускат,

а те

пак към тебе водят

и карат очите ми

да се усмихват.

В теб

частица моя има

и от тишината

тя боли.

… котката

в скута ми мърка.

В очите ти

Знаеш ли какво искам?

Да виждам в очите ти

розово утро

от птичи трели огласено,

да виждам залезът пурпурен,

нежно целуващ морето

и после звездите

около луната танцуващи,

а в тишината –

пътеката нейна

как ни загръща с вълшебство.

Искам да гледам

в очите ти.

С него

Приятно е да ме гали,

в косите ми 

пръстите си да заравя,

по лицето си

дъхът му да усещам,

в мразовита вечер

неговите приказки да слушам,

а в знойно лято –

шепота му ободряващ.

… и как главата ми

с ръцете си обгръща,

от врата надолу

бавно пръсти спуска…

Обичам прегръдката му мощна,

от която понякога

дъхът ми спира.

Да,

с вятъра обичам

да флиртувам.