Кое е истина

истина ли казваш 

кое е истина

Чарли

че небето е синьо

тревата зелена

и наоколо летят пеперуди

не виждаш ли

че розовите риби

със зелени облаци се гонят

а зайците

се крият в раковини

птиците

приказки нашепват

а снежинките

са хвъркати мисли

родени от мечти

кажи

коя е истината

Чарли

или погледни ме

да я видя

в очите ти

хайде Чарли

обърни се

аз съм

Алиса

Друга нощ

Ще бъде друга нощ,

в която

с очи отворени

няма да те гледам,

но ще те виждам,

с устни

няма да те докосвам,

но ще те усещам,

без ръце ще те милвам,

защото

ще съм в теб,

както и ти в мен.

Ще бъдем слети,

неподвластни на времето

и нищо

не ще ни дели.

Ще бъдем

едно.

Дотогава...

ще продължавам

да те изпивам с поглед,

пръстите ми

за теб ще тъгуват,

а устните ми

ще желаят докосване –

твоето.

Ние

Два облака сме –

понякога дели ни

слънцето,

луната,

а зад маски тежки,

тъмно-сиви,

вятърът

ни кара да се крием.

Но знаем,

че сме бели –

засмеем ли се,

между нас

дъга се появява,

прегърнем ли се -

славей

простора огласява.

... ти гониш!

Звездни усмивки

Над брезите

залезът спуска

пепелно-розов воал.

Под покривите

къщите се сгушват,

комините въздъхват

и прегръдки димящи

към звездите отправят.

Нощта

кадифения си плащ тръсва

и в тишината

усмивки звездни посипва –

искрящи,

невинни

и бели.

Дали съм

Дали била съм

птица,

на перваза ти стояла

или дъждовна капка,

на лицето ти се спряла…

Била ли съм

ветрец,

косите ти целувала

или вълна,

нежно теб обливала…

… а може би

сълза била съм,

очите ти наляла

или усмивка топла

и сърцето ти съм сгряла.

Била

или

съм,

а може би

ще бъда...

Лунни детелини

Малки снежинки
танцуват свенливо
на първия си бал,
в косите им за който
кристални диадеми
зимата е вплела.
Под студения прожектор
на безмълвната луна,
от умора натежали,
плахо валс играят
и върху земята
с реверанс
главици бавно скланят.

Вятърът
снежинките повдига,
те от радост заискряват,
завърта ги
и на лунна светлина
детелини с тях
във въздуха рисува.

Лунни птици

Нощта е стих,

посипан

със звезден прах.

Той искри

от приказките на луната, 

които тя безмълвно пее…

А от тях

се раждат цветни птици,

виещи се в бавен танц.

Щом крилете им

докоснат тъмнината,

тя се свива,

изсветлява

и изчезва…

За слънцето

Нощем,

когато луната е брошка

върху дрехата вечерна

на небето,

в което звездите

са инкрустирани усмивки

на птиците,

цветята тъгуват

за слънцето.

А аз –

за теб.

Ксилофон

По перваза

дъждът

на ксилофон засвири.

Вятърът

сниши се зад улука,

за танца си надолу

пожълтелите листа забравиха,

под стрехата

два гълъба с крила изпърхаха

и се смълчаха,

за да го слушат.

Само

прозорците заплакаха…

Еликсир

Самотата

има вкус на сол –

необходима,

но по малко,

защото пресоленото

горчи

и неутолима жажда 
причинява…

Сладкото пък

е до време –

след себе си

и захарта
оставя нотка

на горчивина…

Затова

от златната среда
аз вкусвам –

на сълзите ти
солта,

а от устните ти

сладостта

отпивам…

Гласът на тишината

Между брезовите вейки,
небето се синее.
Сред листата се процежда
слънчева коса.
Слушам тишината...
и съм бяла,
лека,
обгърната от светлина.

Въздишка-стон

Началото на зимата.

Клоните са просто

вейки без листа –

стърчат безжизнени

и сухи,

по които единствено

врабците спират,

но за кратко.

Неприветливост.

Като без теб –

тогава

светът не е съвършен

и провлачено се нижат часове,

сякаш дни са

без слънце,

без вятър,

без птичи глъч.

Така е

и в началото на зимата –

въздишка-стон.

Секундни отстояния

Между Ла и Си

има цял тон –

разстоянието е

като възглас.

Между Си и До

е само полутон,

подобно въздишка,

но е пропаст

в сравнение с това,

което дели
устните ми

от твоите.

Голота

с милувката си

есенният вятър

дърветата съблича

и оголели

те потръпват

в очакване на бели дрехи

а аз

от погледа ти

оставам само по душа

за среща

с твоята

Краят на началото

Жълт лист,
в люлката на вятъра поклащан,
плавно към пръстта се приближава.
Дали си спомня,
че от пъпка малка
зелен листец,
от слънце гален,
с дъжд флиртувал
и от луна целуван
е станал?

Сега,
най-топлите есенни багри поел,
ще притихне там
със семенце ведно,
което на гръдта му лежи,
за да се възроди след студа
отново.

Тя го чака

лястовиците са спомен

небето е празно

цветята линеят

около нея

подобно пъстри танцуващи

запетаи

есенни листа се сипят

тя го чака

с протегнати ръце

стои там

на хълма

а нейният орел

е

в клетка

Роса

Роди се утрото.
С усмивката си
двойка гълъби погали,
а те от удоволствие
мъниста гукащи занизаха,
погледна към цветята,
между тревиците надникна,
целуна челото на росата,
тя трепна
и засия…

като обичана жена.

Тя

Жената,
която все нагоре гледа,
в очите на птиците
която се взира
и мечтае
за крилете им,
обича да слуша
дъжда.

Усмихва се на птиците
и те на нея.

Лепнеща тишина

Утринна мъгла –
полепнала
по клоните и по листата,
притиснала
на птиците перцата,
а те немеят,
крила не могат да разперят,
за да полетят.

Лепнеща тишина…

Но тя не може
на слънцето да устои –
от усмивката му,
мъглата се смалява,
става лека,
лека,
лека…
и изтлява.

Друга любов

мълния и гръм
два облака се любят
птици немеят

Единение

ще мога ли
на лунна светлина
в очите ти
написаното да узная
или е по-добре
бавно с устни
и с пръсти
пипнешком
отново
да те разгадая

а щом небето просветлее

пак
извайвам те със поглед
ръка протягам
тебе да докосна
очи притварям
устните ти да усетя
дъх стаявам
под ласката на твоя

Липови нощи

Нощем,
когато липите спят,
а звездите
сънено примигват,
си мисля за теб –
за твоите топли очи,
в които винаги
замечтано се давя,
за мекия ти глас,
в който
с радост потъвам
и за прегръдката ти,
с удоволствие в която
се губя…

Миг

Звездна тишина…
В края й,
там,
в далечината,
където едва-едва
морето сънливо се поклаща,
от небесните ресници
утринна усмивка се процежда,
първи слънчев лъч
по вълните
плахи пламъчета пали,
а те
в очите ти се отразяват
и ги правят още по-красиви.

Не се стърпявам –
очите ти дарявам
със целувка.

Броя тишина

с пръсти
прелиствам секунди
броя тишина
с поглед
отхвърлям миговете самота
всеки удар на сърцето
всеки дъх
ме приближава
към теб

и…
се усмихвам

Очите ми

Небе без облаци,
ветрец ленив.
Между брезите
слънцето е спряло,
сред трептящите листа
славей песента си извисява.
Над маргаритките,
все още с капчици роса,
две сини пеперуди
в спирали невидими танцуват.
От свежата трева
тихичко
щурче се чува.

Красиво е около мен,
а зажаднели,
очите ми във всичко виждат
теб…

Мокър шепот

Цяла нощ
дъждът
под прозореца ми
бос танцува,
луната
беше пленница
на облаци,
звездите
в прегръдките
на перлените миди
се търкулнаха,
а вятърът,
за да не се намокри,
зад ъгъла
под стряхата се сви.

Само вълните,
прегръщайки брега,
шепнешком
рефрена си повтаряха:

„Скъп си ни.
Скъп си ни…

Скъп си ни!”

Лунни пеперуди

Пеперуди,
докосвайки се с пипалца,
на танц се канят
и между лунните лъчи
с крилца копринено шумят.
Наоколо се сипе звезден прах
и те мечтателно искрят.

С жест
луната пеперудите повдига,
в унес те кръжат над мен,
с пируети се снишават
и усмихнати притихват,
за да влезеш ти отново
в моя сън.

В мрака

След гласа ти
остава тишина
с песенно жужене
на мечти –
проблясващи искрици
в мрака
и усмивка,
пърхаща в очи.

Да!

Има те!
Най-важно е това!

Има те,
защото в света около мен
не коленича,
а съм винаги изправена
на пръсти,
с криле разперени,
с поглед нагоре
и напред

... и мислите ми
все към тебе тичат.

Има те!

Гласът на дъжда

Небето е разтворило
пухкавия си чадър,
от който
капки се процеждат,
засилват се и звънко
върху земята падат.
Но докоснат ли я,
не притихват уморено,
а отскачат,
с пируети се издигат
и през смях звънлив
в песните си
името ти вплитат.

Вали, вали, вали…
Усмихнат дъжд
вали!

Пожари

на разсъмване
миг
преди утрото
пожари да запали
в очите на деня
е тишина
с ухание на сън
тогава
ръцете ти
желания извайват
а дъхът ми
срещнал твоя
любов
във въздуха рисува

Мигът на Слънцето

Ще дойде мигът,
в който
обвивката си здрава
ще разкъсам,
свежият въздух
цялата ще ме изпълни,
ще стана искрящо цветна,
крилата си красиви
широко ще разперя
и с усмивка ще полетя
към тебе,
Слънце!

Мечтаеше пеперудата,
знаейки,
че обратен път няма.

Песен

по перваза
капчук потропва
отмива спомен
за мълчалива зима
а в сълзата му
оглежда се засмяна
пролет

и аз
бях стон
и вопъл тих
но сега съм звук
и ведра песен
с усещане
за полет

Магия

Намерих книга,
която
едва разлистих
и в магията потънах
на нейните слова.
Очите ми показваха
буквите да следвам,
но написаното
не можех да прочета.

Сърцето ми прошепна,
че тази книга,
твоята,
не се чете –
усеща се
с душа.

Тъгува

Залезът се мъчи
в чаша пурпур да налее
и с морето да я сподели,
но то самотно,
разсърдено бучи -
тъгува
за белите си чайки-ноти,
по които бризът пее
лятна серенада,
а вълните
на пръсти се изправят
за да флиртуват с тях.

Мечтите на капките

Щом от облак се отронят,
за какво ли
капките дъждовни мислят?
Дали от грижи натежали,
главици
върху земята искат да склонят
или желаят
слънцето да видят?
А може би,
като пухчета глухарчени,
нагоре,
все нагоре,
върху вятърните длани,
в простора
копнеят да се извисят…

Хвърчат снежинки –
зимни бели пеперуди,
които с пируети
северняка високо,
високо във небето вдига.
Навярно са сбъднати мечти
на капките
за полет.

И още

С теб
пролетта е още по-розово-мека,
лятото – по-цветно,
птиците – по-сладкопойни,
есента е още по-щедра,
зимата не е скучна,
студена и сива,
а привлекателно-бяла
и щипещо-закачлива.

С теб
светът е пълен,
красив!

Само
не мога да се наситя
на нектара от твоите устни.
Не ми стига!
Искам още
и още,
и още…

Гълъбица

чуваш ли
как потрепват
и в тишината кристална
зовящо прозвънват
проблясват
като малки искрици
с бяла ефирност
небето изпълват
танцуват
в мечтателен транс
усмихнати
светли
леки и чисти
върху ни се сипят снежинки
и на дланите ни
като сълзици щастливи
заспиват

а там
в ръцете ми
гълъбица бяла
крила разтваря за полет
към теб