Умея

Пиша,
за да ти кажа,
че без теб
денят като насън преминава,
а сплетената в тежка плитка
коса на нощта,
сякаш
около мен се увива
и ме задушава.
Небето,
дори и поръсено със звезди,
е бездънно и черно
когато те няма.
Нали знаеш -
тъмнината ме ужасява,
освен,
ако не стискам ръката ти
и не усещам близо дъха ти.
Тогава,
луната и звездите
могат с небесни губери да се завият
и да сънуват,
че са в слънчева люлка.
А аз
и без да сънувам съм в нея,
когато от път се завръщаш
при мен.

Не се получи -
не успях писмо да напиша.
Ще ти разкажа това,
когато се върнеш.
Умея да чакам
теб.

Шепотни искри

Пак чувам
шепота на пясък,
изтичащ
между пръстите ми.
Така шушне тишината,
заела мястото
на твоя глас.
За пореден път
в очите си усещам
как мрака,
след теб останал,
драска с искри.

И отново боли...

Болка.
Дали венчелистчетата,
когато
едно от друго
с въздишка се отлепват -
на разтворения цвят
красотата да покажат,
я изпитват?
Може би...
но не казват.

И аз като тях
нямо мълвя -
липсата боли...

А сутрин, по цветята,
капчици роса блести...

Отдавна

Аз те познавам отдавна,
знаеш ли...

Ти си другият,
който денем е с мен
и с когото наум
много често разговарям.

Ти си онзи,
който от съня ми все не излиза
и комуто, заспивайки,
„Лека нощ” пожелавам.

Ти си този,
винаги който ми липсва
и когото не ще се изморя
да чакам.

Отдавна те познавам,
знаеш ли...

Усет

Дъждът по лицето ми
е усещане за твоите целувки.
Искам да съм дъжд
върху теб.

- // -

Вятърът в косите ми
е ласка като пръстите ти,
а толкова обичам да галя
твоите...

- // -

Пукването на зора,
с пръснати капчици роса
е краят на всяка нощ
с теб.

Като тази

Сипят се
мънички весели капки,
по пътечки невидими
в спирали се спускат,
на брезите листата
с шепот целуват,
върху прозорците
закачливо почукват
и с усмивки заспиват.

Вълшебни са вечери
като тази,
когато
до тебе съм сгушена,
огънят
тъмнината ухажва,
а дъждът ромоли и припява
на тишината звучна
в очите ти.