Странно птиче

Тъмни облаци
гората притискат,
сякаш искат
да я задушат,
а тя,
птичи гнезда прегърнала,
ветровете моли
да ги усмирят –
нали сърчица
в яйцата пулсират
с копнеж за майчина песен,
слънчева ласка
и звездни сълзи,
за пъстроцветна дъга
над цветята грейнала
и трели любовни,
сбъдващи мечти…

А аз
съм птиче странно,
което от облаци черни
не се бои
и реейки се там,
в небето високо,
с трепет пее
търсейки теб. 

В гнездото

Припряно

пролетта надникна

изпод снежна пелена,

слънцето й се усмихна

и тя

просълзена засия.

Накичи с бели, жълти,

розови премени

храсти и дървета

в посивялата гора,

ласката й песента събуди

в птичите гнезда.

А в мен

и в люта зима

гнездото не мълчи,

от мелодии прелива –

неотменно там

си ти.

Има ли нещо

Има ли нещо

по-нежно

от тихия пролетен дъжд,

от първия слънчев лъч,

огледал се в капчица роса,

от нощния аромат

на цъфнали липи

и шепота кристален

на планински поток,

нещо по-нежно

от снежинка,

целунала те по лицето,

освен

кадифето на очите ти...