Нотирано

Денят преваля.
Последни слънчеви лъчи
на дърветата листата близват.
Луната
вдигането на вечерната завеса чака –
с прожектора си
на щурците щимовете да огрее
и те с нежните си трели
да изсвирят
от мен в пространството нотирано
„Къде си…”

Облаци

Цял следобед
слънцето
с тъмни облаци се бори -
не може с усмивката си
да ги победи.
Те са много,
то
едно е.

А е залез вече...

Птиците
в шубрака се смълчаха,
вятърът
умори се да свисти
и сниши се.

Стана тежко,
душно,
тихо.

Заваля.

Дали облаците
чрез дъжда
душата си пречистват
и после стават
бели,
леки
и безгрижни...

Лунно балонче

Ветрец тревичките гали,
щурчетата тихо припяват.
Прозорците спят.
Къделя малка
пред звездите застава –
докосвам я плахо,
подръпвам я леко,
връвчица изтеглям.
Поглеждам луната –
тя ми намигва,
усмихва се
и се навежда.
Кълбото сребристо
с връвчицата връзвам –
балонче вълшебно
в ръката си стискам.

Между звездите пътечка светлее.
С балончето тръгвам по нея.
Дали в края й мечтите се случват
или може би отново… сънувам.