Прихлупи се небето. Севернякът птиците на юг прогони, сиви облаци довлече и сняг от тях започна да преде. Цветята главици уморени към земята наклониха, а тя, в майчината си прегръдка, семенцата плодни приюти. Дърветата посърнаха, онемяха и заспаха … до целувката на следващата пролет.
Над облаците ще се извися,
дъгата ще премина,
в синевата ще се устремя –
слънцето да стигна.
Ще чуя звънък птичи хор,
ангелски небесни песнопения,
ефирни багри ще искрят край мен –
ще съм лека като нежна песен.
Капките в локви се оглеждат,
целуват ги
и се разтварят в тях.
Но щом се появи
мехурче на повърхността,
може би си мислят,
че са изплували от дълбокото
делфини…
А снежинките
дали си вярват,
че са пухчета глухарчени
в момент,
когато плажните чадъри
в прегръдките си
летни спомени
са приютили...