През пожълтели листа
лъч слънчев наднича.
От ласката му
те се усмихват,
трепват
и с реверанс
към тревата се спускат –
засипват я
с бакърено-медна постеля.
В кипарис
плахо
горско канарче пропява,
врабчова група
спомени летни чирика. Цветята главици са свели
от тежестта
на заскрежени корони.
В кехлибарена дреха
залез се стича, припламва в морето
последната жар.
Луната свенливо
зад облак наднича
и мечтае
за небесен пожар.
В тръстиката даже
вятър не шушне,
в цветовете на лилия,
в почуда,
ароматът е спрял –
дали над водата
снага да извие
или теб да загърне
с магичен воал…
И пак се влюбвам
в този поглед кадифен,
в кичура немирен,
в смеха откровен,
в гласа омаен,
когото чуя ли,
все
притегля ме към себе си,
към себе си...
все по-плътно до себе си,
докато очи затворя
и в незрението мое
пред мен,
на дъх разстояние,
не застанеш ти.
Защо ме караш
отново да се влюбвам -
нима
съм те разлюбвала!
Ще ми кажеш ли
къде криеш усмивките си?
Особено тази,
която в очите ти играе
и с моите флиртува.
Защото точно тя
е най-успокояваща,
най-обнадеждаваща
и най-истинска.
… или поне онази,
която в ъгълчетата на устните ти
си мисли че се крие
и на която
да устоя не мога.
Моля те,
кажи къде ги криеш.
Затъжих се
за тях…