Целуната

Пак тихо
се приплъзна вечерта.
По котешки гальовно
и на пръсти
отърка се във птичите гнезда,
накара гълъбите да изпърхат,
на щурците
в струните се заигра,
вятъра прегърна,
а той сниши се
и в пазвите й
като сгушено дете помръдна
и притихна.

Луната,
самотно облаче зави,
незабелязано сълзи отрони,
търкулна ги в листата на бреза,
целуна я
и тя прошепна:
„Не питай чакам ли -
това умея.”

Бях

Галих те с мак,
докато спиш.
С него
едва-едва
лицето ти докосвах.
На тръгване не се обърнах,
не видях,
че на възглавницата
листец се е отронил.

Зърнеш ли го,
знам,
ще разбереш -
бях при теб,
пак.