Прошепвам безгласно това, което не мога да кажа, макар че да се опише всичко с думи... е невъзможно.
Creative Commons License Творбите в "Мое мечтание" ползват условията на Криейтив Комънс договор.

26.02.2010 г.

Трудно

Дъждът е самотник,
винаги
някъде скрит.
Показва се само
щом домъчнее му
много.
Понякога
просто наднича
и през сълзи
безмълвно
закачливо намига.
Но дотежи ли му,
започва да шепти
и шепти,
шепти,
шепти…
Случва се да говори
и сърдито.
Тогава
водопадната му песен
всичко заглушава,
а сред звуците
се чува тихичко
накъсано
„Защо, защо,
защо…”

Обичам да го слушам
и в захлас
често
към него
ръцете си протягам,
но…
трудно се прегръща
дъжд.

22.02.2010 г.

Дори...

Не може с теб
да е скучно.
Дори когато мълчиш,
тишината се усмихва.
Даже да е тъмно,
мрака сияе.
С теб
студът не щипе,
а гали приятно
и в очите пламъчета пали.
Също и дъждът не вали,
а тананика песен,
която люлее мечти.

Не е скучно с теб,
дори само да си...

20.02.2010 г.

Резонанс

устните ти са мелодия
разтварям се винаги
в нея
а когато ме заключиш там
резонантното усещане
и вибратото
в небесата което понася
са толкова приятни
че забравям всичко
всичко
всичко
докато се разтопя
и притихна
в теб

14.02.2010 г.

Без чадър

полъх бавен
покоя нарушава
поглед мек
топла вълна повдига
почти милувка с длан
дъха спира

дъжд
през прозореца надникнал
мисли
че
пожар потушава

искам
теб да обходя
и без чадър
ще го направя

9.02.2010 г.

Звънка тишина

Сипе се сняг.
Застила всичко
с тишина
и нощта,
от страх
белотата да не наруши,
промъква се на пръсти
едва-едва.

Безмълвие кристално.

С човчица,
закъснял врабец
по прозореца почука,
трепна с крила,
усмихна се
и отлетя.

След себе си остави
звънка тишина…

6.02.2010 г.

Всеки път

беззвучно
бавно
невидимо почти
дървото капчица проронва
когато клонче
от ствола му откършат

и аз
като него незабележимо
и смирено сълзя
щом се отдалечиш
безмълвно
за дълго

а видя ли те
цветен прашец
над мен се сипе
няма ден
и няма нощ
с теб
винаги всичко
ухае
на обич

2.02.2010 г.

Рано е

Кръглолика,
луната придърпа
завивката нощна
и крайчеца на зората
отви.
В очите ми,
усмихнато
първият слънчев лъч
блесна.
Примигнах унесено,
бавно гръб му обърнах
и промълвих:
”Рано е още,
как ми е хубаво,
сгушено
в теб…”

Сънувам ли пак…