Прошепвам безгласно това, което не мога да кажа, макар че да се опише всичко с думи... е невъзможно.
Creative Commons License Творбите в "Мое мечтание" ползват условията на Криейтив Комънс договор.

28.12.2009 г.

Вълшебство

Ти
си в мислите ми,
аз съм
в твоите.
Само очите
и ръцете ни
безмълвно разговарят...

Вълшебство е
... душевен
уют.

26.12.2009 г.

Нощно слънце

Нощното слънце
се показва
внезапно
и в мрака впръсква
уютна светлина.
Взривява тишината
с беззвучните си стъпки
и тя отронва
седефена сълза.
Нощното слънце
е усет
за полъх,
за трепетна ласка,
шепотен поглед
и безмълвен копнеж.

22.12.2009 г.

Менует

Облак,
сдържал дълго мъката си,
цяла нощ рида,
а с дъха си,
утрото студено
бавно сълзите му скова.
Сред брезовите вейки застъклени,
на ксилофон от лед,
севернякът тихичко засвири
зимен менует.
Плуват в танца грациозен
ноти пухкави в захлас,
в пируети се снишават
и притихват с изящен
реверанс.

19.12.2009 г.

Само ръцете...

Отново нощ.
Луната я няма,
само ледени мечти
зимата рисува по стъклата.
От толкова желания по тях,
навярно ги боли
и понякога,
с лек кристален звън,
простенват тихо.
Ето, чу се пак –
прекършен блян.
На кого ли беше?
Моите мечти са на топло –
в мен.
Не смея да ги изрека,
за да не ги гравира
върху нечии прозорци
леденият вятър.
Единствено
ръцете ми премръзнаха.
А слънцето
отдавна го няма...
да ми протегне лъч поне -
да го прегърна,
за да ги
стопля...

17.12.2009 г.

везна

сияят мечти
облак тревожно пълзи
перлени капки
посипани надежди
върху житейска везна

15.12.2009 г.

Не спят

Нощта
прозорците целуна
и копнежи
върху им ръсна.
С меките си длани
вятъра погали -
бавно той
сред голи клони се приплъзна
и притихна.
Два гълъба
с крила прошумоляха,
сгушиха се
и в кадифения й шепот
се смълчаха.
Дъждът
да просълзи се канеше отново,
но заслушан
в тихия й ромон,
в дрямка се унесе.
Капките му -
сънуващи снежинки,
затанцуваха безмълвно.
Тиха нощ…

Само
видими едва
искри
пробождат мрачината –
не спят единствено
мечтите.

11.12.2009 г.

Невъзможност

Не искам
да те поставям в рамка.
Граници
ти не търпиш.
Все едно
в кафез да затворя птица,
привикнала на воля да лети
или пък вятър
върху дланите си
да сдържа.

А нима възможно е
на мисълта си да наредя:
„Достатъчно!
Спри!
Не го гони!”

Не.
Не мога да го сторя.
Нито трепета
там,
вътре,
да възпра.

10.12.2009 г.

Стъклен кръговрат

Стъклени сълзи
чупят с пукот тишината.
Проблясват в мрака
остроръби стъкълца.
Цвят, току разпъпил,
първи лист отронва
и върху парченцата поляга
разкъсаната му снага.
Неразлята
капка алена застива -
роза се оглежда
в собствената си
сълза.

9.12.2009 г.

Звездице моя

Моя Звездице далечна,
като сълза,
отронила се от луната,
с мека светлина трептиш.
Сиянието ти
в очите ми е спряло,
а затворя ли ги -
все пред мен стоиш.

Знаеш ли,
че нося те в сърцето -
там слънцето
не може образа ти да обезцвети,
а вечер
сред всички звезди в небето,
най-ярката
си ти.

Далечна Звездице моя,
трепкаш с магична красота.
Дали ще мога
някога да те докосна
поне
с душа...

7.12.2009 г.

Уют и хлад




На пианото клавишите
са черно-бели.
Стъпват меко,
тихо,
но от тях
като че ли хлад повява
и в синя гама
винаги звучат.
А цигулката,
дори
от струните опънати до болка
да проплаква,
мелодия
в топло-алената багра
извайва с лекота.
Цигулка и пиано -
уют и хлад в едно,
преливат в нежен
виолет.

6.12.2009 г.

"Мечтание"




Отново нощ
и самота,
луната –
скрита зад мъгла…
От сърцето
искрица една
докосва
струните и лъка,
и цигулката,
след дългото мълчание,
извайва
Шумановото „Мечтание”...

4.12.2009 г.

Глуха

Отива си...
а след него,
тъмен сиво-синкав шифон
всичко покрива.
Клюмат умислено
на брезите голите вейки,
в кипариса
шумно клюкарстват
кълбести врабци.
Облак намръщен
лениво
към луната прозрачна
пълзи...
Бавно
денят си отива,
стихва птичата глъч.
Няма звезди.

Настава
глуха зимна
нощ...

стопен лед

лятна мараня
лют студ сърце сковава
плачещи очи

* * *
огнена ружа
чер буревесен облак
намига слънце

* * *
тихо нощ пълзи
огърлица от сълзи
радостни очи

* * *
горяща камина
кристални чаши с вино
жадна целувка

1.12.2009 г.

Нощна ласка




Вечерта
пристъпва тихо,
много тихо.
Брезите
клонки свеждат
и с листа
едва-едва потрепват.
Птиците
в гнездата си притихват,
само близкото поточе
не спира да мълви.

Нощта
по небето пръсва
проблясващи
несбъднати мечти,
неизпята песен
вятърът донася.
Не му се спи –
нека ми шепти.

През прозореца
лунен лъч
ръката си протяга,
за да ме погали
много бавно
вместо
теб.