Простора син е техен,
със слънчевия лъч играят,
гонят облаците бели...
Вятърът ги брули,
дъжда ги вали,
а те не спират -
все летят,
летят...
И аз пътувам.
Без да спирам.
Но...
в мечтите.
А те ме носят пак
към теб -
мъча се да те докосна,
не мога да те стигна
и те превръщам във...
сълза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар